С ЛЕН НА БАЛА
Ако си човек, който е имал хубав бал или поне приятно изживяване на бала си – тази статия май не е за теб. Ама знае ли човек, може пък да ти хареса.
Нека започнем от самото начало. Баловете, по всички писани и неписани правила, трябва да блестят. Сатен, пайети, високи токчета и лак за коса, който може да устои на ураган. Май такова е схващането, нали? С години и аз го вярвах. Перфектната рокля, перфектните обувки, перфектния грим... Онази визия, която кара всички да се обърнат и да кажат "уау".
Първа подробност- аз съм от Covid випуска. Оттогава схващането ми за това как трябва да изглежда и да протича един бал е малко… изкривено. Къде заради обстоятелствата тогава, къде заради хората, местата и онова странно усещане, което се опитват да създадат за така наречения "най-специален ден". Моят бал след гимназия започна с полиция и завърши с линейка. Абсолютен абсурд. Но го преживях и продължих напред.
Дойде време за първият ми абсолвентски бал – казвам ви честно, имам доста опит с баловете. Преживяването ми на него въобще не беше впечатляващо. Връщам се на момента с така нареченото "усещане", не го разбрах тогава, не го разбирам и сега – защо хората смятат, че показвайки блясъка си (който доколкото може, дори с намеса), забравяме всъщност какво представляват споменатите? Оттук идва и чувството ми, че някак всичко се е превърнало в много банално правило. Правило за това как трябва да изглеждаме, как трябва да се държим, как трябва да говорим и с кого.
И аз бях от тези заблудени души. Месеци по-рано започвах да мисля какво ще облека. Дълга ли да е или къса роклята? Да е скромна и нежна визия, или пък крещяща? Дали ще е недостатъчно? Или пък прекалено?
Гонех визия, която ще събере одобрение. Дори и да не беше моето. А най-лошото? Изобщо не си прекарвах добре (за което редовно обвинявах роклята). До момента, в който дойде вторият ми абсолвентски бал. Последен, обещавам. Поне засега.
Казах си: "Тази вечер ще съм напълно себе си. Оставям всичките си притеснения, бариери и – най-важното – мнението на другите, далеч. Излизам уверено и ще се забавлявам, както заслужавам". А за късмет – компанията беше точно на място за целта.
Само че дори аз не очаквах това да означава да нося лен на бала.
Тогава, когато шумът на очакванията утихна, осъзнах, че искам нещо различно. Нещо, което да е мое, а не подчинено на чужди представи.
Calista беше точно това. И ми пасна (като настроение за непукизъм). Къса, лека, подходяща за танци, един-два шота и дори за Студентски град.
И май наистина всичко си беше на мястото. От бързата обиколка на София за десет минути, през хаотичното влизане в заведението, до момента, в който токчетата ми официално се пенсионираха още преди полунощ. Нямаше очаквания, нямаше напрежение. Само музика, смях и онази свобода, която усещаш, когато ти е все тая кой те гледа и какво ще си помисли.
И Calista.
Нямаше вълшебна рокля. Имаше вълшебно решение – че няма да се побирам в ничии рамки. Особено в чужди представи как трябва да изглеждам, да се държа или да преживявам дадена вечер. Защото визията има смисъл, когато е твоята. За моментите. За спомените. За вас. За NAZ.
Наздраве за всички вечери, в които си позволяваме да сме си ние. Даже и без рокля.